История с две древни столици и една случка на пътя

Бързо разбрахме, че сме сбъркали, но нали сме си балкански инат, не ни се връщаше. Перспективата пред нас в близките три-четири часа направо пареше. Температурата беше над 40 градуса, а напеченият асфалт я правеше съвсем непоносима. А трябваше и да въртим с мъка педалите на едни стари раздрънкани велосипеди, чиито вериги час по час падаха. И беше точно по обяд – най-неподходящото време да обикаляш из пущинаците, за да видиш всички руини, които могат да бъдат видени. Но след като вече бяхме зяпнали пред респектиращите останки в центъра на старата столица Сукотай, стори ни се непростимо да не видим и тези, чиито кафяви зидове и безмълвни скулптури се крият, разпръснати на няколко квадратни километра из околностите на града, почти лишени от туристическо внимание и поради това съвсем онеправдани.

В неразумния си порив с моя спътник наехме две колела и прибързано поехме на своята малка експедиция. Ала горещината за броени минути буквално изпари ентусиазма ни. Пътят се виеше през повехнали редки горички, потта се стичаше в очите ни, шегите помежду ни скоро позатихнаха и развалините, които зървахме из храсталаците, някак си ни се струваха недостойни за усилието, което полагахме, за да ги изтръгнем от вековната им летаргия. Постепенно онези, които стърчаха доста встрани от пътя или още по-лошо – на някое възвишение, трябваше да се задоволят с бегъл поглед от наша страна и зле прикрита неохота да бъдем техните всеотдайни поклонници. Други хора по пътя не срещахме и нашето малко пътешествие взе да ни доскучава, когато иззад един завой се появи фигурата на първия човек.

Точно срещу поредното отклонение, водещо по стръмна пътека към мержелеещета се в маранята полуразрушена кула, пред малка будка, подпрян в сянката под стрехата й, широко ни се усмихваше полицай по… къси панталонки. Помислихме, че сме слънчасали, но той не изчезваше и когато се приближихме, видяхме, че комичното му облекло всъщност е много грижливо изгладена униформа, а усмивката му стана още по-сърдечна, когато ни посочи табелката с форма на сърце, на която на ръка беше написано: „Безплатна вода за пиене. От полицията”. А до нея малка туба с кранче. Там, насред нищото, в притискащата тишина на обедния пек, този човек разнообразяваше безкрайните си и отегчителни уставни дни с удоволствието да даде глътка вода на смазания от жегата случаен пътник. Трогнати, седнахме наблизо да си починем и по средата на повече жестомимичния ни разговор с него, той ни посочи към едно дърво от другата страна на пътя. В началото не схванахме за какво става въпрос. Полицаят сочеше нещо към основата на ствола и след малко объркано взиране видяхме, че ниско долу, над едно изкривяване на дървото, превърнало се в малка купичка, някакво птиче възбудено навеждаше главата си и пърхаше с криле. Трудно беше от това разстояние да разберем какво прави, затова полицаят с оскъдния си английски ни обясни, че пие вода. „Е откъде се е взела там и защо не се е изпарила?”, учудихме се ние. „Ами аз я сипвам, отговори полицаят – за да има откъде птичките да пият, защото районът е много сух, а и е страшно горещо”. Глътка вода в безмилостния тропически зной. Вече бях добър познат с претъпканите улици на Банкок, бях се излежавал по мързеливите плажове на туристическия юг и наслаждавал на екзотичните племена на Златния триъгълник на север, видял бях какви ли не хора и чудеса, но като че ли едва сега, чрез стеснителния жест на този полицай, Тайланд повдигна леко булото, което го отделя от всеки чужденец, и ми намигна съзаклятнически: „Ето, това съм аз!”

След тази случка педалите като че ли се въртяха по-леко и жегата вече не спираше дъха. Връщахме се към Сукотай, към стърчащите му сред огромните дървета островърхи ступи, край чиито потъмнели от времето тухлени тела не един и двама каменни Буди, застинали завинаги в своята нирвана, оставяха още един земен ден да се изниже покрай тях. Столица на първото тайландско кралство, през XIII и XIV век Сукотай управлява обширни територии от полуострова, но в крайна сметка е победен от новата тайландска сила с център град Аютая, разположен далеч на юг, близо до Банкок, комуто на свой ред след няколко столетия предава щафетата на властта. Дни по-късно се изкушихме и отидохме да отдадем почит и на наследника на Сукотай – някога наистина пищна и пребогата столица, Аютая обаче успява да си създаде и доста врагове – въпреки, а може би точно заради великолепието си. Един от тях – войнолюбивият бирмански съсед, я разрушава в средата на XVIII век. Но дотогава средновековен Тайланд е най-могъщата сила в Югоизточна Азия, успяла да пресече дори влиянието на кхмерите, построили легендарния Ангкор Ват. За статуса на Аютая в ония времена красноречиво говори фактът, че през XVII век крал Нараи поддържа връзки с Краля-слънце, френския си колега Луи XIV, чийто посланик сравнява далечния азиатски град с Париж.

Днес обаче за славните години на Аютая и Сукотай може да се съди само по исполинските размери на руините, останали от многобройните им храмове и дворци. Сега те са пусти и спокойни, дори и споменът за онези шумни и героични векове е отдавна изтлял. И ако все пак за чужденеца те имат своето тайнствено въздействие, то за тайландците, които живеят наблизо, са просто декор или техният паднал се по късмет пай от туристическата индустрия. Като тези, чийто сламен оазис ни подмами да спрем по все пак изморителния път на връщане от неразумния ни велосипеден преход в околностите на Сукотай. Достатъчен щеше да е и само навесът, даващ убежище от жарещото слънце, но когато под него те очаква и шейк от манго с много лед и двучасов класически тайландски масаж, разбираш, че тези малки житейски радости са не по-малко ценни и примамливи от общуването с цялата древна тайландска история. Така в един ден заедно с мангото изпихме и по чаша силен екстракт от всички неотменни тайландски атрибути – жега, древни ступи, непроницаеми Буди, възкресителен масаж и вездесъщи туристи – самите ние, яхнали също задължителните за колорита на Индокитай велосипеди.